Хамали Експрес.com

Три пъти по-малко са хамалите на площад “Македония” в сравнение с миналата година по същото време, ако се вярва на думите им. А и с просто око е видимо, че “рицарите” на преместването са намалели драстично. Разбягали са се като пилци, както се изразяват колегите им, които още опъват каиша. Те обаче чакат в скоро време бегълците  да се “приземят” обратно на площада. Такава е и икономическата логика, но да видим… “Бяхме над 100 човека, а сега са останали има-няма тридесетина. Некои търсят работа другаде, некои намериха, ама пак ще се върнат. Кризата като ги удари, ще си дойдат сами на пиацата. Къде ще идат? Работа тука още има, горе-доле нормално е положението, ама немного. Не се е усетило още голямо безпаричие в клиентите. Само дето

студентите, които се правят на хамали, ни работят

Те толкова са и студенти тия. Ти някой студент на 50 години досега виждал ли си?  Не си, нали? Такива са тия там. Разбойници. И не знаят как да носят. Ние сме професионалисти, те не знаят една каса как да вдигнат. За пиано нема какво да говорим”, коментираха пред “Монитор” най-якият на пръв поглед хамалин на столичния площад “Македония”- Петко. Той и колегата му Иван, който също е с внушителни размери и мургав тен, са се настанили на самия пъп на хамалската пиаца. Докато чакат някой да ги наеме, дават акъл кой как да паркира. Надяват се, че някой ще им даде лев-два за тази услуга. Двамата бабанковци имат цяла философия за положението си в обществото, за кризата, за света. В най-общи линии тя се свежда до това, че който е як и здрав, печен в занаята, има бъдеще, който не е такъв, да търси да се спасява, защото само ще бере ядове. Това важи и за политиците, за клиентите, за тяхното съсловие, че даже и за цветарките. Спокойно може да се каже, че двамата ми нови познати, които според източните учения за кармата само временно са хамали от пл. “Македония”, са преоткрили теорията на Чарлз  Дарвин, при това абсолютно независимо от него. Защото не са го и чували. Бърза анкетка сред колегите им доказва, че по-скоро свързват името с дърво.

 Завивам зад ъгъла по булевард “Христо Ботев” и налитам на групичка  здравеняци, преметнали въжета през рамото. Като виждат, че се насочвам към тях, се скупчват около мен като глутница:

За пренасяне ли?

Не им отговарям нищо. Интересувам се от цените. Двама-трима ме гледат дяволито с очевидното намерение да преценят колко ми е акълът и да ме “одерат”. Пределно ясно е, че не го оценяват на много, защото предпочитат да не казват стойността на услугите си, колкото и пъти да попитам.